prohibited zone :>

Сънят



Беше тъмно и зловещо, чуваха се остри и смразяващи писъци, някъде там в далечината се случваше нещо. Крясъци прорязваха мълчанието на нощта. Плача разкъсваше душата на някой.
Усещаше се, че един човешки живот си отива. Беше момиче. Нежният й глас викаше безпомощно. Тя се раздираше от болка, нямаше кой да й помогне. Стана ясно, беше убийство. Изведнъж всичко свърши като на сън. Виковете и крясъците спряха. Плачът на момичето утихна, не се чуваше нито звук и
мълчанието на нощта се върна. Докато след няколко минути тишината отново беше прекъснала своето мълчание, този път не се чуваха ридания и викове за
помощ, а сирени на патрулки и изтрели на пистолети
Tам на онова отдалечено място се беше случило нещо катастрофално, едно момиче с нейните две приятелки се връщало от празнуването на осемнадесетия си рожден ден, но съдбата бе благосклонна и момичето се озова в своя собствен сън, оставаше й само да се събуди. Всички бяха в очакване тя да види белият свят.
Той дойде при мен и ми прошепна;
- Бягай, бягай надалеч от тези пусти черни коридори... ще пострадаш.
Задуха силен вятър, аз потрепнах като последо листо на умиращо дърво.
Изведнъж сянката пред мен спря да ми говори, вятъра изчезна. Останах във влудяващо спокойство. Пред мен застана отново То, този път нищо не ми рече. Показа целия си облик, защото досега се беше крил зад черната си сянка. Видях го, очите ми се притвориха от страх. Тялото му е човешко. Кожата - суха и отпусната, като на
стар човек. Ръцете му се различават, има много мускули. Има странен, противен тен. Очите му са черни ями. Скулите му изпъкнали, тъй също, както и очите. Вместо устни, има прозрачни лигави образования. От тях се виждат червените му остри зъби.
Главата му с форма на полукръг с милион много малки кости, които се очертават много добре.
То само ме гледа. От тишината ме хваща повече страх, отколкото него или лъскавите стени, покрити с черен лак като на коридора. Около мен всичко е черно и много студено. Гледаме се в продължение на пет безкрайни минути, но аз не мога да издържа
повече и падам на земята зашеметена. Събуждам се, намирам се в нещо като в пустиня. Жега, но няма пясък, а много кафяви камъни. Сякаш частиците от пясъка са се събрали и образували тези груби, грапави камъни, вместо приятен за нозете, мек и приятен пясък.
Пред мен има голяма златна пирамида, която закрива с върха си слънцето. То се мъчи да я надвие, но е по-слабо от нея и грее само отзад.
Където съм аз няма слънце. Светлината от пирамидата дава окрасата на деня. Небето е кафяво с червени отенъци, няма облаци. Смятам, че ако отида от другата страна, ще е много хубаво и светло. Мечтая си за земнина, дървета и вода.
Да, най-вече вода. Толкова съм жадна и пресъхнала. Краката ми са целите в рани и кръв. Напукани мехури. Обляна съм в пот, устните ми са разцъвтели като пролетни пъпки, тече кръв, много кръв. Очите ми пресъхнали, сълзите ми вече се свършиха. Вените ми бушуват като вълни. Вървя по грапавите камъни, все по-близо съм до пирамидата. Скоро ще я заобиколя и ще съм добре. Надявам се да се отърва от това тук. Вървя, чудя се защо съм още на това противно място.
Сякаш сънувам страшен сън. Да, сега се чувствам така, но съм готова да продължа напред и да премина този ад, в който се намирам. Сега за пръв път се питам, какво правих в тези черни коридори и какво е съществото, което ме доведе дотук.
Защо съм му и защо ме остави сама. Дали ме чака там, за където съм запътила. Какво ще има зад пирамидата. Дали е това, на което се надявам...
Гледам напред, ето почти съм стигнала, а пред мен се появи мъгла. Побиха ме ледени тръпки, мъглата е студена и влажна.
Дишам трудно, защото въздухът вледенява всичко в мен. Устните ми посиняват, ледени. Сълзите в очите ми - кристали.
Тръпките ми стават повече. Все едно че милиони духове са се събрали и минават покрай мен. Сега камъните се заледиха като шипове.
Краката ми са надупчени, но не ги усещам от студа. Цялата съм ледена. Не чувам и не виждам нищо. Кръвта ми замръзва.
Усещам, че ще умра, ако не се махна от тази мъгла, ще падна и ще загина точно по средата на пътя. Вървя, вървя, втренчена в земята.за
Мъглата се разсея. Настана ужасна жега, аз се разтопих. Устните ми отново добиват естествения си цвят - вишнено червен. Сърцето ми се отпусна. Надупчените ми нозе бликнаха, кръв, болка. Толкова много болка изпитвам. Сега ми се иска отново
да бяха замръзнали. Oчите ми се разтекоха, сълзи и вода, стичат се. Вървя нататък. Камъните плуват във вода. Поне сега няма да съм жадна, вървя. Ето, пирамидата е пред мен, сега само остава да заобиколя и всичко ще се нареди.
Гледам нагоре, тя е голяма, много голяма. Излъчва силна топлина. Обръщам се, мъглата се вижда зад мен. Пирамидата е променила климата.
Тя е по-силна от мъглата и не позволява се достигне до нея. Затова е такава жега, непоносимо е. Сградата е много силна, като изгарящо слънце. Не мога да издържа, не знам колко съм вървяла, дали ще мога да стигна до другата страна.
Около мен се появиха къщи, много стари къщи, всичко е в прах. Къщите са в необикновен за окото цвят. Покрити от мотирали растения.
Ще нарека това място "Пустият град". Влизам в една от къщите, трябва да легна на нещо по-различно от грубите камъни, ще е приятно.
Мисля си за утрешния ден, колко ще е мъчителен, искам отново да съм на Земята. Тя издържаше без осилия всичко, което живееше и растеше върху й, умиротворяваше и оздравяваше всичко.
Къде ли се намирам, не мога да разбера. Дали всичко това е реалност. Дали, ако се нараня ще разбера, ще разгадая мистерията, в която се намирам. Не мога и да си го представя. Дали наистина съм тук, а не в лудница и лекарите се опитват да разберат
в какъв измислен свят живея, или пък може да съм в някоя болница и да се боря за живота си, а може и да е истина, но аз не мога да повярвам, ако е така, аз съм опит на някой. За пореден път се питам кой ме доведе дотук, дали ще се отърва от този
луд свят.
В къщата е мрачно и коварно, но поне подът е удобен за спане. Вечерта минава бързо, много е топло. Не искам да ставам. Имам чувството, че съм отново у нас и спя на мекото легло, толкова е приятно. Осъзнавам се, та аз съм в някакво непознато място.
В ада, не съм на Земята, не съм в мекото легло. Излизам от къщата, всички къщи се рушат, какво става, бягам. Страх ме е, падам на земята. Чувствата ми са разбъркани, искрени. Ето го... То. Появи се. Казва ми:
- Не се страхувай. И когато поникнат цветята, и когато цъфнат. Всичко ще се съживи. От тази пуста долина ще се измъкнеш ти.
Каза си думите и изчезна. Лежа, под мен се случва нещо неописуемо. Никнат цветя, огромни дървета. Изправям се, под нозете ми се появяват чудни растения. Земята се отваря, пирамидата потъва в безкрая и се вижда светлината. Тя изгаря очите ми, не виждам нищо освен един ярък тунел и в края му бяла светлина...
Виждам образ, познати лица. Събудих се от коварният сън. Лампите светят над главата ми. Все още си спомням тунела.
И съм благодарна, на този, който ме спаси. Помня само сънят си, познавам близките си и приятелки, но не знам какво ми се бе случило преди това.


Автор: Росица Манолова :)
Редактор: Някакъв неизвестен аматьор о,0